(внезапни усещания за предателството...)

Когато те предаде приятел!... Надига се в теб сеизмична активност... Тогава чак забелязваш задрямалия кратер. Но лавата вече те помита без предупреждение. Колко много натежават крилата! Всички цветове загубват блясъка си... Дори не можеш да закрещиш... Граблива птица те е хванала за гърлото и дъхът ти не намира пролука... И всичките ти клетки са в насипно състояние... Не действат синхронизирано. Имаш чувството, че се разпадаш на съставни атоми. А въздухът е разцепен от стъклени иглички... Вибрират оголени неврони... Натрошеното време кънти! Загубваш представа за очакването... И въпросите се препират полудели. Продънен смисъл изтича между тях. Сгъстеното пространство смразява всички импулси... Ставаш прозрачен и само уголемените ти очи фиксират приседнала изненада! Внезапно те озарява прозрение! Бог бди над теб! Макар и по странен начин да те повежда по своите пътеки неведоми... И продължаваш...
 
  ***
При всеки нов прочит установявам, че има още безброй нюанси в различните ситуации... Да набедиш приятел в предателство - с всичките му последствия, това е най-голямото предателство. Осъзнаваме ли как предаваме самите себе си?

  "Изплетени пътеки" - 2008

                                                                            © Павлина Петрова